четвъртък, 12 юни 2008 г.

Google и начинът ни на мислене


Google е почти неразделна част от ежедневието на всеки потребител на интернет. Дори да използвате компютъра си само за игри, „пишеща машина“ или за евтин телефон, логото на Google все ще си проправи пътя към вашия екран.
Лично аз смятам, че Google е добро. Преброих, че освен търсачката ползвам още около 20 от неговите продукти. За мен Google е:
- арбитърът, който разрешава всеки възникнал спор на момента;
- източникът на контекст за всяко ново понятие, което не разбирам;
- моят рецептурник;
- най-вече основният справочник, който ползвам в процеса на превода.
Често размишлявам за ролята на Google в съвремието ни и реших най-накрая да се изкажа по темата, вдъхновена от статията Is Google Making Us Stupid? by Nicholas Carr. В нея авторът разглежда по много интересен и пълен с любопитни сравнения начин влиянието на Google върху мисленето на съвременния човек. Опитах се да извадя най-важните откъси, но на втори прочит се оказа, че цялата статия е твърде интересна, за да бъде представена „на парче“.
Български коментар на тази статия е направен от Христофор Караджов във в. „Сега“. Не знам доколко той допринася към темата, но именно там намерих гореспоменатата статия, така че публикувам и този линк тук.
Google става толкова широко употребявана дума, че започва да навлиза и в разговорния език.
Ето една статия за етимологията на думичката Google, и една от самия блог на Google, която обяснява правилната употреба на глагола "to google": Do you "Google?". На български като че ли се е наложил правописът „Гугъл“ за самата търсачка, а за глагола се използва словосъчетанието „търся в Гугъл“. Интересно дали няма да се появи в скоро време „гугълвам“ или „гугълирам“ - все пак езикът винаги се стреми към икономия, а в българския език се забелязва една тенденция на прекалено описателно превеждане на новите думи, навлизащи от английския.
И накрая ето един разказ на Айзък Азимов, който по някакви причини винаги се появява като асоциация, когато си мисля за явлението Гугъл: Гледна точка.

— Мултивак още ли не е поправен, татко? — запита момчето.
Баща му мрачно отвърна:
— Наникъде не сме с него.
— Но той като че ли работеше. Чух го.
— Е, да, работи. Само дето не винаги дава правилните отговори.
Роджър беше на тринадесет години и от четвърти клас учеше програмиране. Понякога така го ненавиждаше, че му се приискваше да живее в първата половина на XX век — тогава децата не са се занимавали с такива неща. Но да разговаря с баща си му бе от полза.
— Как разбираш, че не дава правилните отговори, след като само той ги знае? — запита момчето.
Бащата вдигна рамене и за секунда Роджър се уплаши, че ще каже „много е сложно“ и няма да му обясни нищо — но той почти никога не правеше така.
— Синко, мозъкът на Мултивак може да е голям колкото един завод, но все пак е по-примитивен от това, което ние носим тук — отвърна бащата и се почука по челото. — Понякога Мултивак ни предлага отговор, до който не бихме се добрали и за хиляда години. Но понякога нещо щраква в умовете ни и ние си казваме: „А-а, има някаква грешка тук!“ После пак задаваме същия въпрос на робота и получаваме различен отговор. Ако Мултивак не бъркаше, би трябвало да дава винаги само един отговор на един и същи въпрос. А когато отговорите са два, единият няма как да не е погрешен… И проблемът, сине, е в това, че не винаги можем да сме наясно с Мултивак. Как да сме сигурни, че забелязваме всички неверни отговори? Ами ако разчитаме на даден отговор и направим нещо, което след пет години се окаже катастрофално?