сряда, 21 януари 2009 г.

Загубено и намерено

(аз и Комитата)

Днес беше хубав ден за българската демокрация. Снимков материал и очерк от Марфи и Уоти има на блога на инициативата „България е наша".

Искам да започна историята за днешния ден от малко по-далеч. От миналата сряда и четвъртък - 14 и 15 януари. Още след срядата почнах да не мога да спя. Имах много работа, пропуснах лекции в университета, но нищо от това не можеше да ме притесни. Главата ми щеше да се пръсне: как може да се случват такива неща? как може да ги допускаме да се случват и какво мога да направя АЗ по въпроса? На първо време приех поканата да участвам в ре:тв на 16-ти - исках да разкажа за пренебрегнатия от медиите протест на еколозите и да спра този брътвеж за футболни фенове - реално агресивните от тях бяха много малко на брой - на теория никакъв проблем за такава многобройна жандармерия. За мен случилото се на площада на 14-ти не е нищо друго освен демонстрация на пълно безхаберие от страна на полицията. Днес видях това видео: според мен там ясно пролича, че организаторите успяха да успокоят „футболните фенове“. Но явно това не е било планираното развитие....Кога ще разберем истината? Имаше десетки фотографи - къде е този видео материал и защо не го видяхме по нито една друга медия освен интернет от анонимен източник?

В петък пак не спах добре... В събота с Марфи предприехме едно блиц пътуване до Солун - бяхме го запланували отдавна. Там набрах снимков материал и впечатления (тема на бъдеща отделна публикация), заради които съвсем си загубих съня - вече не знаех дали сънувам протестите или съм будна и продължавам да си мисля за тях. Върнахме се от Солун в неделя, за да присъстваме на протеста. След като поднесохме четен брой карамфили на събранието любимо, с Марфи и още няколко блогъри решихме, че е наше задължение да направим нещо. За нула време се роди инициативата „България е наша“. Историята на тази инициатива обхваща само няколко дни, но е твърде дълга и интересна, затова по-натам ще има отделна публикация.

На 20-ти едни от организаторите на протеста съобщиха за подигравката, която си направи парламентът със закона за горите и по-точно заменките. Побеснях - депутатите гласуват закона с исканите поправки, за да ни замажат очите, че „изпълняват“ искания и след това буквално под масата от Държавна агенция за горите правят заменки в последния момент за вероятно „техни“ хора. Е, а стига! Всичко това плюс новината, която следя от 17-ти - за Методи Маринов - жертва на полицейския произвол и престъпното бездействие на същите „служители на народа“ ме накара съвсем да си изгубя съня.

Днес на протеста очаквах основно да освиркваме и да викаме „Оставка!“. От Обединени блогъри за наша България приготвихме флайъри, с които призовавахме протестиращите да извикат на тройната коалиция, безчинстващите полицаи и всички, които им помагат да останат безнаказани: „България е наша, а не е ваша!“.

Оказа се, че има приятна изненада обаче. Този път организаторите се бяха подготвили с чудесна озвучителна уредба и призоваха хората да дойдат в половината на площада зад паметника - да обърнем гръб в знак на протест и да чуем исканията на протестите. Речено-сторено. Но не съвсем. Явно повечето хора, се бяха приготвили да застанат срещу парламента и да викат на затворените врати и прозорци. Първи говориха студентите. Народът се въртеше и не знаеше какво се случва точно. Доста от хората останаха от другата страна на паметника с поглед към Народното събрание. Имайки предимството, че раздавах флайърите, подготвени от блогърската ни инициатива (1, 2, лепенка) , отидох да помоля повече хора да дойдат от правилната страна. Така успях да видя много лица и да си поговоря с доста млади хора. Впечатление ми направиха две момичета, които освен флайъри и лепенки, поискаха копия от исканията на протеста. По-натам две момчета на възраст около 20-25 ме запитаха, защо правилната страна е зад паметника, щом грамадното знаме на България е пред паметника. Обясних им, че хората със знамето вероятно не са свързани с организаторите и по-късно се оказах повече от права. Дадох им флайър „Кой уби Методи Маринов?“ - попитаха ме: „А кой е Методи Маринов?“. Разказах им. Любезно ми благодариха и се отправиха към правилната страна.

След това тръгнах с по-бавни стъпки към грамадното знаме, до което трима-четирима цивилни, нелошо облечни мъже на средна възраст и един поп размахваха ръце и се готвеха да говорят по мегафон. Попитах ги дали са от организаторите. Не били. Питах ги какви са тогава. Казаха ми: „Нацисти!“. Започнаха да псуват организаторите, че били отишли зад паметника и така провалили били протеста. На затворените врати и прозорци трябвало било да сме викали. Ядосах се толкова много, че изобщо не се забавих да им кажа, че ако искат протест, да си организират сами и да си правят каквото искат, а не да делят народа. Почнаха да ми викат злостно и напористо. После блогърите ме питаха дали не ме е било страх да говоря с тези хора - нее, перфектно мога да разбера, кога един човек е въздух под налягане. Врътнах се и отидох да уведомя останалите, които не знаеха какво се случва, от коя страна е протестът. Спрях до две 14-15 годишни спортно облечени момчета с гневни лица. „Момчета, елате от другата страна - там са правилните хора!“ казах им. Едното ме погледна горчиво с крива усмивка и ми каза: „Оттам са правилните хора, така ли? А ние тука какво сме - боклуци?!“. Ако ме беше шамаросал, нямаше да ми се свие така сърцето. Окопитих се и с благ тон продължих: „Не бе, човече - разбери - онези със знамето не са от организаторите - те са някакви хора, дошли да ползват протеста за лични и неясни каузи. Не се подвеждай - ела от другата страна - бъди информиран, тук си само използван.“ После бързо тръгнах обратно. Погледът на това момче ме смути ужасно. След ексцесиите миналата сряда то явно съзнаваше, че на него се гледа с различни очи, щом е очевидно футболен фен.

По-натам видях протестиращите лекари от Българския кардиологичен институт. Казах и на тях да се преместят по-напред.

После забързах да застана до блогърите, които дойдоха, а и за да чуя речите на представителите от организаторите. След десет минути се огледах: зад мен бяха момчетата, на които разказах за Методи Маринов, лекарите се бяха изместили по към сцената, а футболните фенчета бяха на 5 метра вляво от мен.

И тогава разбрах, че портфейлът ми го няма. Позеленях от притеснение. Нямах много пари вътре - само лична и дебитни карти. Друго ме беше притеснило - фактът, че ако нямам лична карта и полицаите решат да ме проверят, директно си отивам в ареста, а там един Бог знае. Параноя ли? Е как няма да параноясам, когато в България арестантите умират и после се оказва, че „място за притеснение“ няма, защото я не са били протестиращи, я имали криминално минало?

И о чудо:) Точно докато бях извадила половината й съдържание и ровех с надежда в чантата си, Шкумбата каза от сцената, че портфейлът ми е намерен. Толкова бях щастлива, че отидох да си го взема, докато все още половината съдържание на чантата беше в другата ми ръка. Хората почнаха да ръкопляскат. Оказах се лице в лице с 1000 усмихнати красиви хора. Не мога да ви опиша вълнението. С мъка се сдържах да не се разплача, че аз като ревна, става страшно (успях да се разплача на „Деня, в който Земята спря" - можете да си представите:)) . Благодаря на Пламен - човекът, който ми върна портфейла - излишно да казвам - без никакви липси. И тогава си казах: „Точно това е нашата България - честни, скромни, усмихнати и добри хора!“.

След това протестът беше „Оставка! Оставка! Оставка!“. Пяха Васко Кръпката и Дичо - абсолютни сладури, слушахме хипарски песни - аз и Комитата се разпяхме на "Let the Sunshine". Аз потанцувах малко диско, малко хипи, малко чалга: поздравиха Президенто с „И ловец съм, и рибар съм" :-D. Една възрастна жена дойде да ми каже, че много хубаво съм танцувала, значи не съм се изложила особено:)

Прибрах се вкъщи и видях, че групата „България е наша!“ във Фейсбук (на която съм администратор) е набрала още повече членове - за 3 дни 811. Сума ти хора от там ме бяха добавили за приятел, много ми бяха писали: че имат информация за заменки, че съжаляват, че не са успели да дойдат на протеста, че са с нас, че им пука. В пощата имаше вести от нови блогъри, които искат да се включат в инициативата, а вече включените започнаха да предлагат конкретни начини, за да потърсим истината за Методи Маринов. Точно това трябваше да стане: хората да започнат да се интересуват, да обменят идеи и да се организират около общите. Това е пътят и ако го следваме: БЪЛГАРИЯ Е НАША! Ако не - няма „не“:))) България си е наша!

И така:) Напълни ми се сърцето днес. Пишейки този ред, съм абсолютно сигурна, че и загубеният ми сън е намерен:)