понеделник, 27 април 2009 г.

p2p @ Велико Търново

На 25 и 26 април във Велико Търново се проведе P2P конференция, която събра на едно място десетки професионалисти от българската IT сфера, блогъри и обикновени любопитковци:)

Всичко през тези два дни мина изключително добре: видях се с добри приятели и стари познайници като Марфи, Комитата, Dzver, Манол, Станислав, Oggin. Запознах се на живо с Калоян, Радо, Крис, Пидов, Longanlon и много други знайни и незнайни сладури, които пристъпваха от крак на крак, докато гузно обясняваха, че нямат блог:)))

Лично на мен най-много ми хареса модулът БлогКамп и по-конкретно темата на Александър Кръстев „Има ли обратна връзка между политика и избирателя“. По-подробно ще коментирам в отделна статия, като засега ще кажа, че най-много ми допадна именно дискусията, която се завихри по неин повод, а после и дискусията за „корпоративните“ блогове, водена от Жюстин Томс. За по-голямата част от публиката „корпоративен блог“ явно значеше блог на банка или на производител на бързооборотни стоки, но аз не съм склонна да се съглася. За мен успешни и образцови „корпоративни“ блогове имат най-вече компании от уеб сферата (Favit, Svejo), преводаческата индустрия (LanguageWeaver, Microsoft - блог за терминологията) и други -- по-свързани с хипертекста предприятия. Фирми, които произвеждат стоки за широко потребление, най-добре да следват примера на дъвките Stride, а не да ми пишат суховати статии за последния си открит Е-елемент или банков продукт.

Моята лична награда за най-интересно откритие на конференцията, с което и ще запълня малкото си свободно време през следващите дни, е favit.bg. Favit съчетава на едно място най-доброто от: Delicious, публикациите във Facebook и споделянето на връзки от типа Svejo.net. Ето и кратко обяснение:

Напоследък взех често да страдам от инфонезия поради tmi и реших, че ще си запазвам линковете с Delicious, но в сравнение с Favit Delicious е пълно дърво. Също така мислех, че публикациите във Facebook са удачни, за да разпространявам сред приятелите си полезна или напълно непотребна, но пък забавна информация. Подозирам обаче, че 3 до 7-те връзки, които публикувам средно на ден, са накарали доста от онлайн приятелите ми да ме блокират (т.е. да ме „скрият“ в канала с новостите), а и дори да са им харесали [някои], едно последващо намиране би им коствало поне 20 щраквания с мишката. Във Favit мога да публикувам намереното интересно съдържание в мрежата и приятелите ми, които имат сходни интереси с моите, могат да ги разглеждат на спокойствие в удобно за тях време. Сутринта се заиграх и направих набързо две тематични групи: Преводи и Лингвистика. Мисля в бъдеще да ползвам тях за събирането на материали по двете най-интересни за мен теми, а не блога си. Групите във Favit са много удобно решение за запазване на интересни материали по следните причини:

1. Чисто егоистични: ще има специализирани места в мрежата, където ще мога да запазвам най-интересното от и за професионалната ми сфера.
2. Съвсем неегоистични: за момента имам много анонимни читатели на блога, които обаче са ми колеги с изключително ценно мнение. Вече биха могли да си направят профил във favit.bg и там заедно да публикуваме и коментираме интересна информация за преводите и езиците.

И накрая: Favit е удобен начин, в случай че човек има свободно време и му се чете нещо ново (точно както е в Свежо), да се прехвърля към съответните канали и да се осведомява за всичко ново от света на забавлението, плетките, готварските рецепти и каквото друго му душа иска.

В заключение: едно грамаадно благодаря на Бого Шопов, който беше главният подстрекател и организатор на чудесната P2P конференция. Бого, цар си!:)

Бонус за всички почитатели на нестандартното и интересното в интернет ;) :

петък, 24 април 2009 г.

Любимият ми превод

Следващата ми публикация трябваше да е посветена на вдъхновението и най-вече на това, което се получава, когато трябва да пишем, а то ни липсва.

Тъй като обаче се оказах затрупана от работа през последните дни, статията закъсня и съответно дойде вдъхновение за друго. Както бях писала в автобиографията си, като студентка имах няколко награди по превод от гръцки език - две за поезия и една за проза. Едната от наградите за поезия беше за превода ми на стихотворението „Вчера“ (Χθες) на гръцката поетеса Кики Димула. За последните 10 години съм превела хиляди страници и ако трябва да кажа кой ми е любимият превод, то това ще е именно това стихотворение. Ще го споделя тук заедно с още едно на същата поетеса, което намерих преведено в Мрежата.

Χθες

Ξανάρθε.
Τυλιγμένος μιαν απόχρωση ακαθόριστου.
Τα μάτια του βυθός χωρίς επιφάνεια,
τα χείλη του τομή μυστηρίου,
ψιλόβροχο η φωνή του.
Τα λόγια του τράπουλα
που πέφτει έτσι, πέφτει αλλιώς.
Θαμπός.
Το σώμα του θυμίαμα,
και τα μαλλιά του λουσμένα με νιότη.
Το γέλιο του χάλασμα ψυχής.
Μέσα του έκρυβε έναν άνεμο
πού 'σκιζε τα χάρτινα ονειρά μου.
Μέσα μου έκλαιγε ένα αύριο.

Πάει τόσος καιρός,
που είχα μεταλάβει το χαμό του
σε ποτήρι επιχρυσωμένο με φθινόπωρο,
που σκέπασα τη φωτογραφία του με ένα σούρουπο,
και έβαλα σύρτη στα τραγούδια μου.
Τόσος καιρός που ξεχαστήκαμε.

Ξανάρθε.
Μια μέρα θά΄ταν
που ξεχώσαμε τις περγαμηνές της μνήμης μας
και υπογράψαμε μια θεία συνέχεια
που αγαπηθήκαμε.

Χθες χωριστήκαμε.

Вчера

Дойде отново.
Увит в един оттенък неопределим.
Очите му – дъна без повърхност,
устните – му разрез на мистерия,
ръмеж – гласът му.
Думите – му тесте карти,
дето пада веднъж така, веднъж иначе.
Тъмен.
Тялото му – тамян,
а косите му – окъпани в младост.
Смехът му – гибел на душа.
У себе си криеше един вятър,
дето късаше хартиените ми блянове.
У мен плачеше едно утре.

Мина толкова време,
откакто бях се причестила с неговата загуба
в чаша, позлатена с есен,
откакто покрих снимката му с един здрач
и сложих резе на песните си.
Толкова време, откакто се забравихме.

Дойде отново.
Един ден ще е било,
когато изровихме пергаментите на паметта си
и подписахме едно божествено продължение,
задето се обичахме.

Вчера се разделихме.

Ο πληθυντικός αριθμός
(източник)
Ο έρωτας,
όνομα ουσιαστικόν,
πολύ ουσιαστικόν,
ενικού αριθμού,
γένους ούτε θηλυκού, ούτε αρσενικού,
γένους ανυπεράσπιστου.
Πληθυντικός αριθμός
Οι ανυπεράσπιστοι έρωτες.

Ο φόβος,
όνομα ουσιαστικόν,
στην αρχή ενικός αριθμός
και μετά πληθυντικός:
οι φόβοι.
Οι φόβοι
για όλα από δω και πέρα.

Η μνήμη,
κύριο όνομα των θλίψεων,
ενικού αριθμού,
μόνον ενικού αριθμού
και άκλιτη.
Η μνήμη, η μνήμη, η μνήμη.

Η νύχτα,
όνομα ουσιαστικόν,
γένους θηλυκού,
ενικός αριθμός.
Πληθυντικός αριθμός
οι νύχτες.
Οι νύχτες από δω και πέρα.

Множествено число
Кики Димула
***
Превод от гръцки:
Велислава Тодорова, НГДЕК

Любов,
име съществително,
твърде съществително,
в единствено число,
нито в женски, нито в мъжки род,
в един напълно беззащитен род.
Множествено число –
Беззащитните любови.

Страх,
име съществително,
отначало във единствено число,
и после в множествено –
страхове.
Страховете
За всяко нещо оттук нататък.

Памет,
име съществително,
в единствено число,
само в единствено число,
и даже несклоняемо.
Памет, памет, памет.

Нощ,
име съществително,
в женски род,
единствено число.
Множественото число
е нощи.
Нощите оттук нататък.

четвъртък, 16 април 2009 г.

Няма да е все така!

Преди малко попаднах на материал в гръцкия вестник „Светът на инвеститора“, посветен на първата година от членството на България в Европейския съюз. Под заглавието „Ново лице БЕЗ УСМИВКА“ авторката Хриса Вилкенс разказва за Бойко Борисов и устрема му към властта (посочвайки факта, че е бивш бодигард на Живков), за инвестициите на гърците в България, за циганското гето в Пловдив, колко мизерни заплати взимат претрудените българи и как по улиците има хора, които ровят в боклуците. Картината, която рисува г-жа Вилкенс, е от мрачна по-мрачна, и въпреки че статиите са писани преди повече от година, едва ли може да се забележат много разлики с днешната ситуация. Аз няма да преведа написаното от г-жа Вилкенс, но ще го използвам за повод да споделя поредната история този месец.


архитектурната конструкция, шашнала гръцката журналистка: „Новопостроен луксозен хотел до сив блок - останка от социалистическия режим“

Винаги ми е било интересно какви материали има в Мрежата за изучаването на български език. Определено един от най-ценните сайтове е този на Университета в Осло, за който бях писала вече тук. Именно там прочетох разказа на Деян Енев „Ники-Никола“. Картината в този разказ, писан през 1994 г., удивително прилича на видяната от гръцката журналистка.

Тъжно е, че чужденците виждат това лице на България. Oще по-тъжно е, че учат езика ни с такива разкази. Но най-тъжното е, че вече минаха толкова години, а сякаш нищо не се е променило. Аз отказвам да повярвам, че ще е все така. Може наистина да не съм реалист, както настойчиво твърдят някои хора, но със сигурност съм оптимист. В противен случай - досега и аз да съм оскубала гълъбите на перваза.

Ники-Никола
Нашият телевизионен екип получи съобщението в дванадесет часа и три минути на обяд. В дванайсет и четвърт излетяхме със служебната кола към посочения адрес. Операторът беше един от най-добрите професионалисти в телевизията. Разчитах на успех. В главата ми вече се мяркаше заглавието на петминутния репортаж, който възнамерявах да заснема. Икар щеше да се казва репортажът, а подзаглавието щеше да бъде Полетът на едно дете.

В Младост-VII дълго търсихме блока. Накрая оставихме колата и хукнахме с оператора напряко през полето. “Снимай!”, извиках му по едно време. Тези градски буци пръст, тези недовършени асфалтови алеи, заринати със смет, тези летящи към нас вестници; този изгнил дюшек; тази захвърлена готварска печка “Мечта” - всичко това щеше да бъде един чудесен фон за началните надписи.

Блок 712 се оказа най-високият блок в комплекса. Той ни посрещна с плющящо по балконите пране, с живачения блясък на прозорците си, в които се оглеждаше небето, с глухата смразяваща височина на калкана си, когато се изправихме в подножието му. “Снимай!”, казах на оператора и той плавно насочи камерата нагоре по безкрайната стена.

Цифрите на етажите в асансьора се сменяха отчайващо бавно. На последния етаж слязохме. “Снимай!”, викнах на оператора и той засне тънещия в мрак коридор, обраслите в паяжина тръби на парното отопление, тъжния остров от цветя на стълбищната площадка. После звъннахме на вратата.

Отвори ни самият Ники-Никола. Той се здрависа с нас и ни покани да влезем. Собствено нямаше какво толкова да влизаме. Просто направихме двете крачки, които отделяха входната врата от средата на стаята.

- Сядайтe - каза Ники-Никола и ние седнахме около масата. От другата страна седеше млада жена с кафяви сенки под очите. Лицето й беше спокойно и унесено. - Извиках ви - каза Ники-Никола, за да заснемете моя полет. Вчера успях да завърша строежа на крилата си. Направих ги по класически начин - от восък и пера. Аз самият съм на седем години. През краткия си живот нито веднъж не съм напускал това помещение. Подробно съм изучавал историята на човешките цивилизации. След дълги размисли установих, че няма основателна причина хората да не могат да летят. Това е, което мога да ви кажа. Възнамерявам моят пръв опит да замести по-нататъшните ми думи. Ето, тук е майка ми. Нека тя да потвърди казаното от мен.

Камерата тихо бръмчеше. Жената отсреща едва сега помръдна.

- Ники-Никола е достатъчно зрял - каза тя, - за да отговаря за постъпките си. Всичко, казано от него, е самата истина. Аз подкрепям смелото му начинание. С Ники-Никола установихме , че не гравитацията, а страхът пречи на хората да летят. Вярвам синът ми да го докаже.

Ники-Никола вече се беше изправил в средата на стаята и правеше все по-бързи махове с ръцете си.

- Разгрявам се - обясни той. - Мускулите ми трябва да са топли.

След като приключи с разгряването, той извади изпод леглото крилата.

- Перата са от гълъби - пророни майката. - Тук на перваза кацат много гълъби. И все пак ни отне половин година, докато съберем достатъчно количество пера.

Ники-Никола нахлузи ластиците и големите крила раздвижиха въздуха в стаята.

- Е - каза той. - Аз тръгвам.

Майка му отвори прозореца и Ники-Никола стъпи на перваза. Операторът се изправи и зажумя. Камерата на рамото му продължаваше тихо да бръмчи.

Ники-Никола се отблъсна с крака от перваза. Операторът се хвърли към прозореца и там продължи трескаво да снима.

Репортажът ни беше излъчен още същия ден вечерта по първи телевизионен канал и пожъна невероятен успех. Заглавието му остана същото: Икар. Полетът на едно дете. Особено впечатляващ беше финалът. Той включваше двеминутен разговор с майката.

- Аз не можех да му забраня това нещо. Колко години прекарахме с Ники-Никола в тази стаичка! Беше ужасно. Долу не ни очакваше нищо добро - само тези буци пръст . Да знаехте с каква радост събирахме перата. Грешите, ако продължавате да си мислите, че Ники-Никола е мъртъв. Моето момче сега е далеч, много далеч. Той отлетя в една страна, където хората не познават страха.

понеделник, 13 април 2009 г.

Моята кандидатура за работа

Седмицата започна с редовната доза лоши новини.
Кратко и ясно са формулирани в блога на Комитата и Стойчо:

Вижте какво, ченгета!
Ясно е, че треска ви тресе за резултатите от предстоящите избори. Направихте всичко възможно, за да запазите властта и влиянието си:
1. Сатанизирахте СДС и Костов и ДСБ
2.Купихте Царя и обезличихте партията му
3. Създадохте Напред и Ред, законност и последния да затвори вратата
4. Разделихте изборите на две части
5. Вдигнахте бариерата от 4 на 8 % в момента, в който СДС и ДСБ се обединиха
6. А сега вече не искате да регистрирате новото ръководство на СДС, защото "преки партийни избори не са правени в България" и защото "тайният вот не е демократичен"
Защо просто не върнете член първи, като вместо БКП не напишете Държавна сигурност? Яне Янев ще направи нужното предложение.

На фона на всичко това днес аз трябва да съобщя новината, че след вътрешните избори в Перник и Радомир аз, Мария Ненова, съм начело на листата на СДС в 14-ти МИР за предстоящите избори за 41-во Народно събрание.

Омръзнало ми е да гледам как бивши партизани, доносници и настоящи „защото са социалисти“ съсипват моята и вашата България. Време е младите хора да станем, да се организираме и да си вземем държавата. Знам, че започвам едно извънредно трудно и неблагодарно начинание, но съвестта ми не ми позволява да стоя настрана, да гледам как ми съсипват родината и да се надявам тайно, че някой с магическа пръчица ще дойде и ще оправи положението. Иска се много работа, за да започне най-накрая да се вижда промяна.

Гледам на целия този процес по активното ми включване в политиката именно като на кандидатстване за работа. Ето затова ви предлагам своята автобиография. За мен ще бъде чест да представлявам в парламента всеки, който счита, че уменията и опитът ми са достойни за тази работа.

АВТОБИОГРАФИЯ
Казвам се Мария Тодорова Ненова и съм родена на 18 март 1984 г. в гр. Перник. Майка ми е инженер по изчислителна техника и има дългогодишен опит като учител и заместник-директор в езиковата гимназия „Симеон Радев“ в Перник, а баща ми е машинен инженер, работил в АЕЦ Козлодуй, Газстроймонтаж и други предприятия като главен технолог по заваряване. Имам по-малка сестра, която в момента е студентка. Не съм омъжена и нямам деца.

През 2002 г. завърших средното си образование в Първа английска езикова гимназия, гр. София. Поради факта, че винаги съм изпитвала влечение към езиците и с оглед на тогавашната икономическа ситуация, прецених, че удачен избор на образование, което ще ми даде добра възможност за реализация в България и същевременно ще ми позволи да самофинансирам следването си, е именно Новогръцка филология. Преценката ми се оказа правилна, защото почти веднага след първи курс (август 2003 г.) започнах работа в българската IT фирма с гръцко участие Унисофтуер АД. Там започнах да превеждам бизнес документация и софтуер и така се зароди интересът ми към превода и свързаните технологии. Благодарение на организационните ми умения отговарях също така за координирането на дейностите във фирмата, а също и за помощни задачи в отдела по маркетинг и продажби. В периода октомври 2005 г. - април 2006 г. бях мениджър на фирмения клон в Белград, където разбрах всичко за управлението на малка фирма в страна, където току-що е бил въведен ДДС и хората тепърва започват да свикват с работата в частни предприятия, а също успях да науча доста сръбски, но без падежи. През август 2006 г. напуснах фирмата поради лични причини, но запазих своите добри делови отношения с тях, като и до ден днешен отговарям за превода на документацията им.

През 2006 г. също така успях да завърша Новогръцка филология и да запиша магистратура „Методика на чуждоезиковото обучение“ (и двете специалности са в Софийския университет), където научих много важни неща за технологията да предаваш знания на хора, различни по възраст и начин на мислене, а също и за българската образователна система и то конкретно по отношение на преподаването на чужди езици. Димпломната ми работа беше на тема „Преподаването на новогръцки език в България – настоящо състояние и бъдещи перспективи“.

Други академични успехи и проекти в периода 2001-2007 са: общо четири награди за превод на художествена литература от Съюз на преводачите в България, Certificate of Proficiency in English; инициатор и администратор съм на сайта на Новогръцка филология www.ngf-bg.com.

През юни 2007 г. вече като магистър поставих начало на практиката си, като се регистрирах по БУЛСТАТ като свободна професия-преводач и започнах да се самоосигурявам. Между юли 2007 г. и август 2008 г. живях в Гърция, като поради дълбокото си разочарование от начина, по който българското правителство съсипа свободните професии като възможна правна форма за упражняване на независима икономическа дейност, без малко да стана гръцки данъчен субект. Това не се случи и когато се прибрах в България през август 2008 г., започнах подробно да се интересувам от данъчните закони и разпоредби, които регулират дейността на физическите и юридическите лица и да търся начина, по който да продължа да бъда данъкоплатец на България. Оказа се, че единствено парламентарната група на ОДС в лицето на Мартин Димитров, се бори за интереса на малките и средни предприятия и това беше причината да проявя интерес към срещата, на която той беше поканил блогърите във връзка с тогавашната си кампания за председател на СДС. Останалото е история.

Най-добрите ми черти в професионален план (и най-лошите в личен) са, че съм работохоличка и изключително педантична. Обичам да играя баскетбол, да чета книги (напоследък на лингвистични теми), да пиша в блога си. Слушам рок и пънк.

Всякакви съвети и коментари от ваша страна ще ми бъдат изключително полезни, така че не ги пестете.

Успех на всички ни!

сряда, 8 април 2009 г.

Кои отпадат между думите и делата


Казвам ти, дъще, сещай се, снахо!!!

Едуард Успенски, „Училище за клоуни“, превод от руски Ганчо Ганчев

Ето какво се случи веднъж.

Ето какво се случи веднъж в шест часа вечерта.

Ето какво се случи веднъж в шест часа вечерта в един много голям град. В Москва.

В един вестник се появи следната обява:

„Уважаеми другари хора!
Ако имате познати клоуни в цирка или в живота, предайте им, че на улица „Бабата на летеца Антон Семьонов“ се открива училище за клоуни. Те ще бъдат обучавани на четмо, писмо и на добро поведение. След завършване на училището ще могат да работят в телевизията или в най-добрите циркове на страната.
Очакваме ви, скъпи клоуни.
Очакваме ви утре.
Заповядайте!"

На другата сутрин пред входа на училището се беше извила огромна опашка от клоуни. Имаше дебели клоуни и тънки клоуни. Бели клоуни и черни клоуни. Те вдигаха врява, викаха, скачаха и свиреха на най-различни музикални инструменти. На лейки, на цигулки, на арфи и на тигани.

С голяма черна кола пристигна много важен гост — началникът по учебната и по извънучебната част.

Тогава от училището излезе една много сериозна другарка с очила. Извади от чантата си доклад и зачете:

—„Скъпи клоуни, ние с вас ще се трудим здравата.“

При тези думи част от опашката изчезна. Това бяха най-шумните клоуни.

— „Всички ще играем гимнастика.“

Още една част от опашката се изгуби зад ъгъла. Това бяха дебелите клоуни.

— „Ще се мием редовно.“

Сега пък избягаха черните клоуни. Те се оказаха просто немити.

вторник, 7 април 2009 г.

За цената на думите


Думите са голяма сила и затова трябва да внимаваме как ги използваме. И особено думите като глупости и простотии, които предизвикват отрицателни асоциации.

Няма обаче по-тежка злоупотреба от тази да използваш думите, които значат едно, за нещо съвсем друго. Говоря за ПРОтеста на Ар.И.Ди. Всички знаем какво означава „протест“ и даже отскоро в българския започнаха да се появяват нови употреби на стари думи, свързани с това понятие. Ар.И.Ди. и те имат мнение по темата:

Напоследък е модерно да се протестира. Но…ако не протестираш модерно, кой ще ти обърне внимание?

Да крещиш на площада е лесно. R.E.D. иска да крещи като покаже талантите на младите хора в България. Затова направихме нашия R.E.D. ПРОтест.

Това е нашият тест „за” всичко онова, което искаме да променим – хората, политиците, България, светът, нас самите.

И тест „за” силата на таланта, на енергията, на амбицията, на ентусиазма, на идеите на младите хора.


Тази ПРОстовата игра на думи не би могла по никакъв начин да впечатли, но пък забележително прилича на разсъжденията на нашия любим Хъмпти-Дъмпти...

(продължение на историята от Да живеят нерождените дни!

— И това показва значи, че има триста шестдесет и четири дни, когато можеш да получаваш подаръци за нерожден ден…

— Разбира се — каза Алиса.

— И само един за подаръци за рожден ден, знаеш. Това е слава за тебе!

— Не знам какво разбирате под думата „слава“ — рече Алиса.

Хъмпти-Дъмпти се усмихна надменно.

— Разбира се, че няма да знаеш, ако не ти обясня. Искам да кажа, че това е добро унищожително доказателство срещу тебе!

— Но „слава“ не значи „добро унищожително доказателство“ — забеляза Алиса.

— Когато аз употребявам някоя дума — каза презрително Хъмпти-Дъмпти, — тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.

— Въпросът е — каза Алиса — дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.

— Въпросът е — отвърна Хъмпти-Дъмпти — да си майстор. Това е всичко.

Алиса беше твърде озадачена, за да може да каже нещо. Затова Хъмпти-Дъмпти заговори пак:

— Думите имат нрав, поне някои от тях. Особено глаголите — те са най-горди. С прилагателните можеш да си правиш, каквото щеш, но не и с глаголите. Аз обаче мога да ги управлявам всичките! Непроницаемост! Това казвам аз!

— Бихте ли ми обяснил, моля, какво означава това? — каза Алиса.

— Сега говориш като разумно дете — отвърна Хъмпти-Дъмпти с доволен израз. — Под „непроницаемост“ разбирам, че доста сме говорили по този въпрос и би било добре, ако ми разкажеш какво мислиш да правиш по-нататък, тъй като, предполагам, нямаш намерение да прекараш тука целия си останал живот.

— Но това е извънредно много да карате една дума да означава! — каза замислено Алиса.

— Когато карам някоя дума да върши толкова много работа — каза Хъмпти-Дъмпти, — аз винаги й плащам извънредно.

— О-о! — каза Алиса. Тя беше толкова смаяна, че не можа да каже нищо повече.

— Аа, да ги видиш само като се съберат наоколо ми някоя събота вечер — продължи Хъмпти-Дъмпти, като клатеше глава, наляво-надясно. — За да си получат заплатите, знаеш.

(Алиса не се осмели да го попита с какво им плаща, така че, виждате, и аз не мога да ви кажа.)
КРАЙ

неделя, 5 април 2009 г.

Какво е това?

Винаги има два начина. Вие кой избирате обикновено?

петък, 3 април 2009 г.

Да живеят нерождените дни!



Както вече казах, април ще е месец за разказване на истории. Някои ще са взети на заем, други ще са си мои. Някои ще са лични, други ще са коментари на събитията, трети ще са примери за повтарящата се история, четвърти ще са просто ей така.

Следва една история, която е от категорията „лични“. Миналия месец навърших 25. Рожденият ми ден беше ангажиран с гонене на срокове и балансиране между 3-4 неотложни задачи. Една трета от подаръците си получих няколко дни преди него, втората трета ще дойде довечера, а третата трета - ще видим... Та... чудо голямо. Откакто като дете прочетох следния откъс, за мен важните са нерождените дни :)

Луис Карол „Алиса в огледалния свят“, превод от английски: Стефан Гечев

Очевидно Хъмпти-Дъмпти беше дълбоко огорчен и няколко минути не каза нищо. Когато заговори пак, той измърмори с нисък глас:

— Извънредно обидно е, когато някой не може да различи вратовръзка от колан!

— Вярно, показах се голяма невежа — каза Алиса толкова смирено, че Хъмпти-Дъмпти я съжали.

— Това е вратовръзка, мое дете, и то много хубава вратовръзка, както сама каза. Подарък ми е от Белите Цар и Царица. Това е то!

— Вярно ли? — запита Алиса, зарадвана, че все пак работата се оправи.

— Те ми я подариха — поде Хъмпти-Дъмпти, като кръстоса крак връз крак и хвана коляното си с ръце, — те ми я подариха за един нерожден ден.

— Извинете! — каза смаяна Алиса.

— Аз не съм обиден — отвърна Хъмпти-Дъмпти.

— Исках да кажа… какво е това — подарък за нерожден ден?

— Това значи подарък, който ти се дава, когато не ти е рожденият ден, разбира се.

Алиса поразмисли.

— Предпочитам подаръци за рожден ден — каза тя след това.

— Не знаеш какво говориш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Колко дни има в годината?

— Триста шейсет и пет — отвърна Алиса.

— А колко рождени дни имаш?

Един.

— Като извадиш един от триста шейсет и пет, колко остават?

— Триста шейсет и четири, разбира се.

Хъмпти-Дъмпти я погледна недоверчиво.

— По-добре да го видя написано — каза той.

Алиса се усмихна, извади бележника си и написа:

365-1=364

Хъмпти-Дъмпти взе бележника и започна да разглежда внимателно.

— Изглежда, че сметката е вярна… — започна той.

— Вие държите бележника наопаки! — прекъсна го Алиса.

— Да, вярно — каза шеговито Хъмпти-Дъмпти, докато Алиса му обърна бележника. — Стори ми се малко необикновено, затова казах „изглежда“, че е вярно, макар че нямах време да проверя сметката от горе до долу… И това показва значи, че има триста шестдесет и четири дни, когато можеш да получаваш подаръци за нерожден ден

— Разбира се — каза Алиса.

— И само един за подаръци за рожден ден, знаеш. Това е слава за тебе!

— Не знам какво разбирате под думата „слава“ — рече Алиса.

Хъмпти-Дъмпти се усмихна надменно.

— Разбира се, че няма да знаеш, ако не ти обясня. Искам да кажа, че това е добро унищожително доказателство срещу тебе!

— Но „слава“ не значи „добро унищожително доказателство“ — забеляза Алиса.

— Когато аз употребявам някоя дума — каза презрително Хъмпти-Дъмпти, — тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.
(следва продължение)

сряда, 1 април 2009 г.

По първоаприлски за ЗЕС, ЗЕС...недоЗЕС

Този месец съм решила да разказвам истории. Първата от серията е провокирана от безкрайното блеене на МВР по повод Закона за електронните съобщения.

И така...

В ролите:
Клан клан недоклан: МВР
Дядото: Върховният административен съд
Овчарчето и Бабата: служители на Върховния административен съд
Зайо: гражданите на България
Кумчо Вълчо и Мецана: Минчо Спасов и Гиньо Ганев
Бръмбарът: Електронна граница и Програма достъп до информация



Имал дядо един козел чуден. Изпратил го с козарче на паша. То го пасло цял ден из гората. Докарва го по късна вечери. Дядо Козля отдалече пита:

— Как си, Козльо? Днес добре ли пасе?

— На бял камък трева пасох, на сух пясък вода пих.

Викнал дядо — изпъдил козаря.

На сутринта бабата изпратил да напасе, както трябва, Козля. Тя го пасла в трева до колене. Пои ла го на извора бистри. На вечерта дядо го запитал:

— Как си, Козльо? Как похапна днеска?

— На бял камък трева пасох, на сух пясък вода пих.

Виква дядо — ще набие баба.

На сутринта сам подкарал Козля. Напасал го с тревица зелена. Напоил го с водица студена. Докарал го вечерта и рекъл:

— Е, днес, Козльо, харно се напасе!

— На бял камък трева пасох, на сух пясък вода пих.

— Тъй ли! Чакай аз да те науча! — извикал дядо и ножчето грабнал. — Гледай, бабо, как ще го заколя!

Търкал, търкал — ножчето не реже. Затекъл се дядо да го точи. Скокнал Козльо, хукнал, та в гората. Намъкнал се в Зайовата колибка.

Дошъл Зайо, дочул глас отвътре: — Клан, клан, недоклан! Зъбите ми като тесли, рогата ми като игли. Дето стисна, месо късам! Дето бодна, кръв проливам!

Хукнал Зайо презглава да бяга. Бягал, бягал, спрял се, па заплакал. Насреща му Кумчо Вълчо иде.

— Защо плачеш, Зайче дългоушче?

— Звяр се вмъкна в моята колибка.

— Тръгвай с мене, аз ще го изгоня!

Доближили Зайковата дупка. А отвътре страшен звяр завряскал:

— Клан, клан, недоклан! Зъбите ми като тесли, рогата ми като игли. Дето стисна, месо късам! Дето бодна, кръв проливам!

— Бре, що е туй! Бягай да бягаме! — викнал Вълчо и дим да го няма!

Иде Меца, Зая Бая пита:

— Защо плачеш, Зайче бързокраче?

— Звяр се вмъкнал в моята колибка.

— Хайде с мене, аз ще го изпъдя!

Но щом чула гласа гръмовити, Мецана си плюла на петите. Оставила заека да плаче. Бръмбазъкът минал и запитал:

— Защо плачеш, Зайче подскоканче?

— Остави се! Лошо си изпатих! Звяр се вмъкнал в моята колибка.

— Недей плака, аз ще го изпъдя!

— Бре, Бръмбарко, за смях недей става! Звяр е това, не проста мушица! Меса къса и кърви пролива! Той уплаши Вълча и Мецана! От тебе ли сега ще се стресне?

— Ти не гледай Вълча и Мецана. Те си имат месце и кръвчица. Затуй бягат и затуй се плашат.

И не чакал, впуснал се Бръмбарко. Промъкнал се в Зайкова дупка. Бръм-бръм — щипнал Козля по краката. Бръм-бръм — полазил му по главата. Бръм-бръм — забръмчал му под брадата.

Вреснал Козльо, префучал край Зая и избягал далече в гората.

Край