четвъртък, 16 април 2009 г.

Няма да е все така!

Преди малко попаднах на материал в гръцкия вестник „Светът на инвеститора“, посветен на първата година от членството на България в Европейския съюз. Под заглавието „Ново лице БЕЗ УСМИВКА“ авторката Хриса Вилкенс разказва за Бойко Борисов и устрема му към властта (посочвайки факта, че е бивш бодигард на Живков), за инвестициите на гърците в България, за циганското гето в Пловдив, колко мизерни заплати взимат претрудените българи и как по улиците има хора, които ровят в боклуците. Картината, която рисува г-жа Вилкенс, е от мрачна по-мрачна, и въпреки че статиите са писани преди повече от година, едва ли може да се забележат много разлики с днешната ситуация. Аз няма да преведа написаното от г-жа Вилкенс, но ще го използвам за повод да споделя поредната история този месец.


архитектурната конструкция, шашнала гръцката журналистка: „Новопостроен луксозен хотел до сив блок - останка от социалистическия режим“

Винаги ми е било интересно какви материали има в Мрежата за изучаването на български език. Определено един от най-ценните сайтове е този на Университета в Осло, за който бях писала вече тук. Именно там прочетох разказа на Деян Енев „Ники-Никола“. Картината в този разказ, писан през 1994 г., удивително прилича на видяната от гръцката журналистка.

Тъжно е, че чужденците виждат това лице на България. Oще по-тъжно е, че учат езика ни с такива разкази. Но най-тъжното е, че вече минаха толкова години, а сякаш нищо не се е променило. Аз отказвам да повярвам, че ще е все така. Може наистина да не съм реалист, както настойчиво твърдят някои хора, но със сигурност съм оптимист. В противен случай - досега и аз да съм оскубала гълъбите на перваза.

Ники-Никола
Нашият телевизионен екип получи съобщението в дванадесет часа и три минути на обяд. В дванайсет и четвърт излетяхме със служебната кола към посочения адрес. Операторът беше един от най-добрите професионалисти в телевизията. Разчитах на успех. В главата ми вече се мяркаше заглавието на петминутния репортаж, който възнамерявах да заснема. Икар щеше да се казва репортажът, а подзаглавието щеше да бъде Полетът на едно дете.

В Младост-VII дълго търсихме блока. Накрая оставихме колата и хукнахме с оператора напряко през полето. “Снимай!”, извиках му по едно време. Тези градски буци пръст, тези недовършени асфалтови алеи, заринати със смет, тези летящи към нас вестници; този изгнил дюшек; тази захвърлена готварска печка “Мечта” - всичко това щеше да бъде един чудесен фон за началните надписи.

Блок 712 се оказа най-високият блок в комплекса. Той ни посрещна с плющящо по балконите пране, с живачения блясък на прозорците си, в които се оглеждаше небето, с глухата смразяваща височина на калкана си, когато се изправихме в подножието му. “Снимай!”, казах на оператора и той плавно насочи камерата нагоре по безкрайната стена.

Цифрите на етажите в асансьора се сменяха отчайващо бавно. На последния етаж слязохме. “Снимай!”, викнах на оператора и той засне тънещия в мрак коридор, обраслите в паяжина тръби на парното отопление, тъжния остров от цветя на стълбищната площадка. После звъннахме на вратата.

Отвори ни самият Ники-Никола. Той се здрависа с нас и ни покани да влезем. Собствено нямаше какво толкова да влизаме. Просто направихме двете крачки, които отделяха входната врата от средата на стаята.

- Сядайтe - каза Ники-Никола и ние седнахме около масата. От другата страна седеше млада жена с кафяви сенки под очите. Лицето й беше спокойно и унесено. - Извиках ви - каза Ники-Никола, за да заснемете моя полет. Вчера успях да завърша строежа на крилата си. Направих ги по класически начин - от восък и пера. Аз самият съм на седем години. През краткия си живот нито веднъж не съм напускал това помещение. Подробно съм изучавал историята на човешките цивилизации. След дълги размисли установих, че няма основателна причина хората да не могат да летят. Това е, което мога да ви кажа. Възнамерявам моят пръв опит да замести по-нататъшните ми думи. Ето, тук е майка ми. Нека тя да потвърди казаното от мен.

Камерата тихо бръмчеше. Жената отсреща едва сега помръдна.

- Ники-Никола е достатъчно зрял - каза тя, - за да отговаря за постъпките си. Всичко, казано от него, е самата истина. Аз подкрепям смелото му начинание. С Ники-Никола установихме , че не гравитацията, а страхът пречи на хората да летят. Вярвам синът ми да го докаже.

Ники-Никола вече се беше изправил в средата на стаята и правеше все по-бързи махове с ръцете си.

- Разгрявам се - обясни той. - Мускулите ми трябва да са топли.

След като приключи с разгряването, той извади изпод леглото крилата.

- Перата са от гълъби - пророни майката. - Тук на перваза кацат много гълъби. И все пак ни отне половин година, докато съберем достатъчно количество пера.

Ники-Никола нахлузи ластиците и големите крила раздвижиха въздуха в стаята.

- Е - каза той. - Аз тръгвам.

Майка му отвори прозореца и Ники-Никола стъпи на перваза. Операторът се изправи и зажумя. Камерата на рамото му продължаваше тихо да бръмчи.

Ники-Никола се отблъсна с крака от перваза. Операторът се хвърли към прозореца и там продължи трескаво да снима.

Репортажът ни беше излъчен още същия ден вечерта по първи телевизионен канал и пожъна невероятен успех. Заглавието му остана същото: Икар. Полетът на едно дете. Особено впечатляващ беше финалът. Той включваше двеминутен разговор с майката.

- Аз не можех да му забраня това нещо. Колко години прекарахме с Ники-Никола в тази стаичка! Беше ужасно. Долу не ни очакваше нищо добро - само тези буци пръст . Да знаехте с каква радост събирахме перата. Грешите, ако продължавате да си мислите, че Ники-Никола е мъртъв. Моето момче сега е далеч, много далеч. Той отлетя в една страна, където хората не познават страха.